Поредица от реклами, платени от американската армия, тръбят всяка вечер по някои от най-гледаните канали в САЩ, че Америка трябва да защити света: „Американският флот – Световна сила за добро.“

„Докато светът заживее в мир… докато природни бедствия се случват… докато мирът може да защитава сам себе си — мъжете и жените от флотата на Америка са в готовност. Световна сила за добро.“

Забелязал съм, че в много краища на света има особено отношение към американците. „Навират си носа на всякъде,“ казват хората, с които съм говорил. Изказването е емоционално. Непремерено. Но не мога да кажа, че не е вярно. Разликата е, че американцие наричат това „помощ.“ Питал съм се как се възпитава това мислене?

Има много начини. Те разбира се включват разговорите на закуска, уроците в клас и посланията в медиите. Но посланията в медията ме удивиха. Защото някои от тях далеч не са послания. Те са директно заявяване, което гъделичка гордостта на ниво патриотизъм.

Ако гледах този клип през всяка рекламна пауза, накрая можеше и аз да взема да му повярвам. Е, как се възпитава нация?

Музикант свири в кош за боклук на улица в близост до Кеймбриджкия университет в Англия. Днес открих снимка, която направих през юни 2010 във вихъра на финансовата криза. Човекът правеше значително по-добър оборот от съседите с шапка за подаяние. Намерил е явно начинът да привлича внимание.

© Illustration by Ben Heine

В деня, в който прочетете тази статия най-вероятно ще научите и за шокиращо насилие. Някъде по света ще има терористична атака, безсмислено убийство, кървав бунт. Няма начин да не се замислим, „Накъде отива света?“

Но вярвате или не, „живеем в най-спокойната ера в историята.“ Предполагам четете скептично. Но днес се върнах към разговор от началото на седмицата, който започна с тези думи.

„Насилието намалява от дълги периоди от време“, твърди Стивън Пинкър, професор по психология в Харвард и автор на няколко световни бестселъра. „Страдаме от фалшиво чувство на несигурност,“ обясни Пинкър в едночасово обръщение в сградата на Технологичния институт в Университета Нортуестърн в САЩ.

Пинкър е обявен за един от най-влиятелните интелектуалци в света от сп. Форийн полиси. Билетите за събитието бяха разпродадени две седмици по-рано. Аудиториумът с 400 места беше препълнен. Видео от събитието се излъчваше на живо в съседни зали, които поемаха наплива от хора. Присъства лично президентът на Нортуестърн, Мортон Шапиро.

Тезата за намаляващо насилие, която Пинкър защитава в последната си книга „По-добрите ангели на нашата природа,“ е в разрез с всяко интуитивно заключение. Но нeдейте се опитва да спорите с него. Възрастна дама в публика се осмели да насочи вниманието на присъстващите към „мащабите“ на уличното насилие: колко деца биват отвличани всеки ден. Статистически, днес е по-вероятно дете да се удави в банята, отколкото да бъде отвлечено на улицата, отговори Пинкър.

Стивън Пинкър през 2008 в снимка за в-к Гардиън в статия за книгата му "Как работи умът," която е преведена и на български. © Photo by Suki Dhanda

Заради потока от новини за война, насилие и тероризъм, лесно може да заключим, че живеем в най-стихийния век. Истината е, че ако реално пресметнем броя на жертвите от войни, робства, граждански убийства и геноциди, оказва се, че живеем в най-мирната епоха.

Колко от нас си лягат със страх, че някой ще ни отвлече или убие докато спим? Днес е 35 пъти по-малко вероятно англичанин да убие съседа си отколкото в средновековна Европа.

Еволюирали ли сме биологично или нещо друго се е „объркало,“ пита се Пинкър. Ще покажа как той доказва, че живеем в най-мирната епоха; ще обясня защо; и какво следва от това.

Как сме стигнали дотук

Животът без държава e „противен, животински и кратък,“ твърди Томас Хобс, английски философ-емпирик.

15% от праисторическите хора срещат смъртта заради убийство, сочат палеонтологични изследвания. Този процент спада няколко пъти след като хората се обединяват в държави. Например, ацтеките са една от цивилизациите, най-склонни към насилие. Но дори и при тях смъртността заради убийства е едва 5%. Защо?

Също както земеделец има интерес да предотврати своя добитъка да се избие взаимно, така и владетел има интерес да поддържа мир в своята империя.

В Европа, дори и през най-кървавите години, включително Средновековието и първата половина на 20ти век, смъртността не надвишава 3% от населението.

Разрязване с трион е едно най-разпространените наказания в средновековна Европа заради достъпа до инструменти. Някои жертви са били разрязвани напълно, но повечето - само до коремната област, за да се удължи страданието им с часове.

Процентът на насилствена смърт в САЩ преди годините на Колумб от 1492 г. е около 13%. След основаването на първите щати, обаче, смъртността спада под 3%

Създаването на държавата води до намаляване насилието, което Пинкър нарича „процеса на умиротворение.“

Методите за поддържане на мир в държавата обаче са потресаващи

През 18ти век в Англия има 222 прегрешения, които се наказват със смърт, сред които: ограбване на зайчарник, бракониерство, престой в компанията на роми и „сериозни данни за вродена злоба в дете на възраст между 7 и 14 години.“ В САЩ около 70% от смъртните присъди през 17ти и 18ти век са за престъпления като прелюбодеяние, вещерство, содомия и кражба на кон.

Прегрешенията се наказват с впечатляващи по оригиналност присъди като изгаряне на клада; пронизване на тялото през гърдите на остър стълб; разрязване на тялото на две през ректума; разбиване на зъбите и смачкване на главата; привързване към колело, строшаване на крайниците и оставяне на тялото да бъде изядено от птици.

По време на Просвещението през 17ти и 18ти век обаче нещо се променя.

Хората започват да гледат със съмнение на методите, които до скоро са били приемани за даденост: робство, измъчване, деспотство и дуелиране. Надигат се гласове дори срещу жестокостта към животни. Пинкър нарича този процес „хуманитарната революция.“

Но ние не спираме дотук

Последната тенденция, която Пинкър описва е „революцията на правата.“ През последните 50 години сме свидетели на промяна на отношението към малцинства, жени, деца, хомосексуалисти и животни. Разбира се, всички тези движения са в ход и трудно можем да вадим крайни заключения. Но някои тенденции са факт.

Движението за гражданските права води до края на линчуването (прилагане на наказание без съдебен процес).

70% от белите студенти в САЩ са враждебно настроени да учат с черни през 1940 година. Днес процентът е едва три.

Реклама на кафе Chase & Sanborn от 1952: Вашето кафе вакумирано ли е за допълнителна свежест? Е, ако съпугът ви реши "не," предупредени сте...

През 50те реклама показва как мъж бие жена си, защото не е купила „правилната“ марка кафе. Днес реклама с подобно послание би била жестоко осъдена.

Брачните убийства спадат главоломно. Въпреки че, интереен факт е, че броят на мъже убили жените си намаля по-бавно от броя на жени убили мъжете си.

Днес почти няма холивудска продукция, в която да се упражнява насилие върху животно, както и актьори, които да пушат цигари (като това не важи за употребата на дрога).

Мечтата на музикалните изпълнители от 60те за световен мир сбъдва ли се днес?

Голямата черна точка на пътя на този ред на мисли е Втората световна война. Войната е основният контрааргуемнт на критиците на теорията на Пинкър.

След сравнително мирния период след 1815, първата половина на 20ти век изглежда като тотален погром на морал. Но твърдението, че Втората световна война е най-смъртоносното събитие в истоята не е коректно.

През 13ти век, монголските завоевания причиняват смъртта на вероятно 40 млн. души, което не е чак толкова далеч от 55те млн. жертви на Втората световна война. Монголците посичат своите жертви също както нацистите, въпреки, че са разполагали само със брадви, а не с автоматични оръжия. Освен това през 13ти век световното население е било 7 пъти по-малко отколкото през 13ти век.

Истината е, че престъпленията на Хитлер и Сталин, за съжаление, не са чак такова нововъведение, за каквото сме свикнали да ги приемаме.

Светът почти е поставил край на войната.

Войните между световни сили са намелели като брой и по продължителност.

Допреди 1945, западните европейски държава са започвали по две нови войни всяка година в продължение на 600 години. След 1946 сме в период на мир без аналог.

Историята познава т.нар. 80-годишна война между католическа Испания и протестантска Холандия от 16ти век. Днес сме свидетели например на Шестдневната война (Арабско-израелския конфликт от 1967).

Жертви на 100 000 души след 1940 г. © Graph by The Wall Street Journal

В разрез със всички експертни оценки, прогнозираната със сигурност Трета световна война между САЩ и СССР не се случва. Не са използвани ядрени оръжия след Нагасаки. Днес няма конфликти между „развити държави.“ Днес  наблюдението, че Франция и Германия не могат да влязат във война изглежда банално.

Какво се „обърква“ и защо насилието намалява?

Първата възможност е, че сме еволюирали и сме се отказали от жаждата за кръв. „Това е малко вероятно,“ отсече Пинкър. Защо?

През 1994 година психолози провеждат експеримент като задават въпроса: „Някога представяли ли сте си да убиете някого, когото не харесвате?“ 15% от жените и 33% от мъжете често си представят да убият някого, когото не харесват. Повече от 60% от жените и 75% от мъжете от време на време си представят такова убийство. „А останалите лъжат,“ пошегува се Пинкър.

Човешката природа е изключително сложна, обяснява Пинкър. В зависимост от външни стимули можем се противопоставяме на различни влечения. Самоконтролът (способността да предвидим последствията от собствените си действия), емпатията (способността да чувстваме болката на другите) и разумът (способността да сме безпристрастни в анализ на ситуация) са „по-добрите ангели на нашата природа,“ които в последните векове вземат надвес.

Какво е събудило „по-добрите ангели на нашата природа“?

Няколко исторически събития съвпадат почти точно с началото на „хуманитарната революция.“

1. Печатарството и просвещението. Грамотността заменя суеверието и невежеството. Започваме да мислим по-абстрактно и универсално, ставаме по-емпатични и по-малко жестоки.
2. Космополитизъмът – масовата публика започва да чете журнали, пътеписи, научна фантастика и разбира, че светът съществува и извън тяхното село. Научаваме се да „влезем в положението“ на други хора.

Пинкър твърди, че държавата създава ред и спокойствие. Доказателство за това е например анархията, която настъпва, когато в държава настъпи промяна на политически режими (революциите от 1989 след разпадането на СССР и Арабската пролет от 2011).

Аналогично, съдебната система дава усещане за справедливост и възспира подтика за отмъщение. Доказателство за това са мафиотските структури и уличните банди, при които нивата на насилие са много по-високи, защото използват груба сила, за да получат възмездие.

Имануел Кант очертава през 1975 г. няколко фактора, необходими за „постоянен мир“: демокрация, търговия и международно общество. Излесдване на Брус Русет от Йейлския университет и Джон О’Нийл от колежа Хамилтън в Ню Йорк показват, че и трите фактора са нараснали през втората половина на 20ти век.

Търговията е „печеливша и за двете страни ситуация.“ В резултат мисленето се променя: Другата страна е по-ценна жива, отколкото мъртва. През 1999 за първи път броят демократичните страни надминава броят на страните с еднолична власт.

Друго обяснени е теорията на „разширяващия се кръг,“ която е развита от Питър Сингър от Университета Принстън на основа на трудове на Чарлз Дарвин. По подразбиране ние чувстваме емпатия само към семейство и близки приятели. Ние се самоопределяме с тях и ги защитаваме. Но с времето кръгът се разширява и започва да включва рода, племето, други раси и дори други животински видове.

Забелязва се възход на индивидуализма. Всяко поколение се определя все по-малко като част от конкретна религия, род или семейството. В резултат виждаме насилието като „проблем, който трябва да бъдем разрешен вместо надпревара, която трябва да бъде спечелена.“

А сега накъде

Конфликт между световни сили днес е „малко вероятен,“ дори (особено) между суперсили като САЩ и Китай, Пинкър каза. Всяка държава е прекалено зависима от останалите.

„Китай произвежда прекалено много от нашите стоки. А ние имаме да изплащаме прекалено много пари на Китай,“ пошегува се той.

Въпреки тенденцията към мирен живот през последните десетилетия, насилието не е намалявало устойчиво, не е сведено до нула и няма гаранции, че тенденцията ще се запази, Пинкър уточни.

Но може би най-важното е, че може да променим въпросите, които си задаваме. Вече може да не се питаме само къде грешим. Вече имаме привилегията да попитаме какво сме направили правилно. И да продължим да го правим.

Едва 33% от децата навършили шест-годишна възраст в САЩ кариес. В същото време близо 90% от шестгодишните българчета са с развалени зъби. Защо? Следва кратка история, която ми се случи преди месец… и която се повтаря всяка сутрин оттогава насам.

Университет Нортуестърн. Чикаго. Малко след 8 часа сутринта. Всички се събуждат. Час пик. Пет от шестте мивки в едната от баните са заети (отново). Насочвам се към единствената свободна. Около мен се чува единствено усърдно четкане и шуртене на вода. Пяна се вдига до небесата. Таймингът е като по часовник. След около 2-3 минути всеки изплюва. Чувствам се странно да съм единствения, който ще си мие зъбите, както съм свикнал от България, само около минута и затова продължавам със старание да четкам.

Няколко момента по-късно с периферното си зрение улавям странни ръкомахания. Голямото огледало пред мен разкрива мистерията – съседите по мивка мощно теглят конци за зъби. Това поставя началото на второ действие. Искам, не искам, имам време, нямам време, вадя и аз кутийката с конеца за зъби, която обикновено само разнасям със себе си, като че ли само, за да не се чувствам гузно. Междузъбните ми пространства трябва да са особено доволни. След пет минути почистване с конец гордо констатирам, че нивото на денталната ми хигиена гони нови висоти.

Разбира се всяко заключение, че това е краят би било прибързано. Чувам нарастващо като лавина бучене, което изпълва пространството на банята – всеки вади по една двулитрова бутилка с вода за уста и жабури… жабури ли жабури… по часовник разбира се… американски часовник…

Е, много интересно, защо ли в Америка едва една трета от децата имат кариес, а в България няма 15-годишен без пломбиран зъб. И все пак, още по-любопитно, как се възпитава нация?

- И все пак какво учиш?
- А? Прекъснах.. Войник, професионален войник ще ставам.. То всеки истински българин трябва да направи това! Някой трябва да се бие за България!

Преди няколко месеца завърших гимназия. Особен интерес ми направиха два типа от връстниците ми. Първите – големи националисти, които на думи поставят България над всичко, вечер обикалят по улиците и пребиват цигани, за да „прочистят“ страната, а на следващия ден с гордост разказват как са се измъкнали от „ченгетата“. Вторите – с амбиции, високо мнение за себе си и начин на мислене „Какво ти пука пък на теб за България. Аз заминавам. Повече няма и да чуя за тази страна.“

Разговора във влака ми напомни за едно есе, което написах в първите дни на 12ти клас. Темата, която ми беше поставена е „Какво искам да кажа на света?“. Есето, което написах е по-скоро емоционално, отколкото трезво изявление. В него всяка дума не е точно премерена, но когато се прочете на един дъх оставя много точно послание, макар и лично и също толкова субективно. То изразява как се чувствах в месеците докато вземах решението да продължа образованието си в един от най-елитните университети в целия свят, но не в България, а в САЩ.

„Бях толкова щастлив, спомням си добре, тогава още бях малко дете, дивях и със цялото си сърце се смях…“*

Настъпи денят, в който се разделяме. Един след друг бягаме навън, защото може би вече ни е писнало и защото може би имаме високи цели; защото тук дори и да можем на никой не му пука, защото ни ужасява мисълта, че всяка вечер в новините ключовите думи ще са корупция и картел; защото не искаме живота ни да се решава от кебапчета и бира; защото искаме повече; защото може би сме егоисти, но и защото дори сега ме гледата с презрение ако посмея да помоля за вежливост в магазина; защото не искам влаковете да горят; защото ще стана студент и ще започна да се питам какъв е смисълът да уча; защото изоставените деца не се отглеждат с цинична експлоатация на човешкото милосърдие от реалити формати в национален ефир; защото когато аз имам деца, не искам тяхната първа учителка да е телевизия Планата. Eто заради затова. Но най-вече защото, когато повдигна глава да кажа аз искам, аз мога и искам да успея, след мен ще се нареди тълпа, готова да обеси амбициите и да омаловажи успехите ми. Защото искам да вървя напред, а не да преоткривам решения на проблеми, които светът е надскочил преди десетилетие или две. Кучето лае, керванът си върви.

Моята страна е малка. И да, съгласен съм, че няма размаха на борсите в Пекин и Ню Йорк. Обаче хора, по дяволите, спрете отегчено да ме убеждавате, че можете с дясна ръка на сърце да се вречете, че искате да избягате надалеч и повече никога да чувате за България. Все пак всички ние сме расли години наред върху това парче земя, което остава наша родина завинаги. Парче земя, върху които нашите майки и бащи са ни възпитали, положили са основите на стимула да се борим за повече. Където и да идем, надали асфалта, по който ще вървим ще бъде толкова напукан, че джип да можем да пропадне, но надали полираните площади някога ще имат духа на прашните улици от нашето детство.

Редно ли е да ходя по чужди площади, да говоря чужд език и чужди народи да извличат полза от моите умения? А трябва ли да се събуждам в България с мисълта как ще оцелея и да бленувам за неща, които би следвало да приемам за даденост?

Ако в този момент не знам какво точно да кажа на света, това е защото искам да викам. Съпътнико (кой?) млад, тръгваме сега да видим белия свят. Не знам по коридорите на кои небостъргачи и алеите на кои градини ще крачим, не знам дали ще ни подухват пасати, мистрати или мусони, но моля те помогни ми да не забравим откъде сме тръгнали. А ако вика на сирените започне да заличава спомените, удари ми два яки шамара, само да не забравя моето начало. Бяхме просто хлапета с разранени колене. Сега очи в очи държим ръце, стискаме зъби, кълнем се, че няма да забравим и летим напред. Всеки ден по улиците, в този град израснали в този град живяли, по улиците на града яко сме дивяли, днес трима, утре двама, в други ден – сам, ще съм далече някъде там, бъдеще теб те зове, мен ме зове. Назад не поглеждай, усмихни се, тръгвай и се оглеждай! …

… … …

(пауза)(спокойствие)(въздишка)(обяснение)

Написах този пост точно за всички тези „разбирачи“ вътре в България, които не знаят името на министъра на здравеопазването, но анализират здравната реформа. Тази статия обаче е също така и за онези „разбирачи“ извън България, които си мислят, че са вече преуспели и са над останалите, само защото учат или работят звън България. Да, защото смятам, че е много по-лесно е да бъдеш приет в университет в някое английско село, отколкото да следваш право в Софийския или архитектура в УАСГ, а някои от най-интересните хора, които познавам учат точно тук в България.

Нито първия тип националисти, нито втория – безразличните биха могли да бъдат от полза. Вярвам, че имаме нужда от хора, които успяват да намерят баланса в родолюбието и в професионалните умения и хората от тази група трябва да се превърнат от малцинство в мнозинство. Когато някой ми каже колко „спряла“ е България, нека се замисли какво точно той или тя е направил за да не е чак талкова спряла. Мисля, че вече е абсолютно неефикасно да правиш протести с плакати, пламенни речи, гневни коментари и мърморене на по цигара. Никой не обръща внимание! Новите лидери на обществения бунт са високо образовани и супер креативни – това може да са хакери, които ще пробият сайта на МВФ и които публикуват грами с гриф Секретно, или някой, който е прозрял, че може да оцвети фалшивите бронзови герои на сталинизма в наивните комерсиални супергерои на Холивуд.

Малко повече усилия. Малко по-малко говорене.

A couple of months ago I was one of the anxious college applicants for the class of 2015. For joy or for grief the days of these strong emotions (i.e. nervous anticipation) are now all over. I doubt I could be happier to know that this September I am going to study at a cutting edge world university and that now I can proudly call myself a wildcat from the team of Northwestern University.
One of the other institutions to which I applied was USC’ School of Cinematic Arts. I have made the decision to reveal the visual sample which I submitted hoping that this might ease and inspire you while preparing yours. This photo story tells the story of men and women, birth and death, monotony and turns. It simply tells the story of life. I called it Leaves of Grass, alluding to the great poetry collection by Walt Whitman. I will appreciate any comments. :)

Междувременно, преди малко повече от седмица пристигна новината за моя номинация (Oops, I did it again) за Бург на Годината. Бург на Годината е приз на Радио 1 и радио MIXX, който се връчва за „принос в развитието и популяризирането на Бургас“. Носителят на наградата се определя със слушателски вот. За да очертая величината на такова отличие, ще отбележа, че през годините номинирани и носители на наградата са Тони Димитрова, кметът на Бургас Димитър Николов, актьорите Георги Калоянчев и Димитър Рачков, футболистът Красимир Балъков.

Стефан Командарев представя филма "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" в Сан Диего, Калифорния. ФОТО: Захари Карабашлие

Преди няколко месеца, още когато в България трупаше снегът, 12 000 км на запад, в най-южната точка на Калифорния, Сан Диего, се състоя прожекцията на филма „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“. Събитието беше част от промоционната кaмпания на филма за Южна Калифорния. На 13ти януари, деня на българското кино (който по една или друга случайност е точната ми рожденна дата), в кино-залата на Мирамар Колидж в Сан Диего пред 200 души публика от млади българи и американци до жени и мъже в пенсионна възраст, Стефан Командарев лично представи филма си, гордо спечелил 7 от най-важните награди – тези на публиката.

Лично на събитието присъства и авторът на един от най-успешните съвременни български романи – 18% Сиво, Захари Карабашлиев. Пред bulgarica.com той коментира „От деца до пенсионери не мърдат до последния кадър“.

Точно половин година по-късно, когато България вече се отправя на море, отново 12 000 километра на запад, в Сан Диего, ще се състои представянето и на филма ми Облаците летят на запад. Основните инициатори и организатори и на двете прожекции са представителите на няколко хилядната българска общност в Сан Диего, фондация Васил Левски.

След като миналия месец филмът ми Облаците летят на запад достигна до официалната селекция на Междунардноия филмов фестивал в Нюпорт Бийч <виж как тук>, от борда на фондацията изявиха желание да организират представяне на филма и в Сан Диего. Събитието е планирано за средата на месец юни, като в момента доуточняваме детайлите.

Подробен списък с всички прожекции

След четири дни и нощи международният филмов фестивал за талантливи младежи в Сиатъл (NFFTY National Film Festival for Talanted Youth) бе закрит. Филми от 33 щата и 16 държави, включително и България за първи път, бяха представени като част от официалната селекция на фестивала NFFTY (чете се ‘нифти’ ;-) ), който в момента е най-големият филмов фестивал за младежи в Америка с публика от над 8000 души. Общо 23 прожекции, 4 панела/уъркшопа, партита и официални вечери се състояха като част от събитието през 2010.

Кати Райджърт, един от съорганизаторите на събитието, с гордост заявява: „Когато някой дойде на NFFTY, той бива тотално отнесен от качеството на филмите и ентусиазма, с който са разказани историите. При мен лично са идвали хора да кажат, че NFFTY спокойно се нарежда сред най-добре организираните фестивали, които те са посещавали. А този хора са представители на изключително високо ниво от филмовата индустрия на САЩ в Лос Анджелис. Тепърва ми предстои да срещна човек, който ще е на притивоположното мнение.“ Филмът ми „Облаците летят на запад“ е първия български филм, който успява да влезе в официалната селекция на фестивала. Филмът беше премииран в пълната с около 200 зрители зала на киното EMP|SFM. „Облаците летят на запад“ беше представен като част от програмата NFFTY Земя (NFFTY Earth), която е една от основните категории на фестивала, като част от нея биват представяни филми (всички останали от които американски :) ) посветени на теми като екология, социална справедливост, трафик на хора и международен мир.

Плакета за Наградата на публиката от фестивала в Сиатъл

Не може да се отрече по никакъв начин, че получаване на награда на NFFTY е повече от трудно, най-малкото имайки в предвид, че тази година три от състезаващите се  филми вече имат специални отличия от национален конкурс на Държавния Департамент на САЩ за проспериращи млади таланти. И независимо от всичко това, точно българският филм „Облаците летят на запад“ беше този, който успя да грабне най-ценната Награда на публиката. На церемонията по официалното закриване на 2ри май „Облаците летят на запад“ беше официално обявен като победител на публиката за NFFTY 2010. Искрено ви благодаря за това признание. Това е нещото, което ми казва, че всички усилия за повече от година и половина работа по филма не са напразни. Благодаря! Още информация тепърва предстои да пристига. Междувременно хвърлете един и поглед на снимките от фестивала :P

Фестивалът в Нюпорт Бийч бе закрит официално снощи. И докато очакваме още информация за представянето на българския филм „Облаците летят на запад“ вижте в 60 секунди накратко това, което запечатаха някои от мнооогото обективи, отразяващи филмовото събитие ;-)

Трейлър на Newport Beach Film Festival 2010

8 дни. Над 50 000 души публика. Един български филм.

Още преди своето начало през 1999, Newport Beach Film Festival се очаква да се нареди сред водещите филмови фестивали в САЩ. Newport Beach Film Festival се провежда годишно в Orange County, Калифорния (да, точно така – Orange County, там където се развива действието в сериалът Кварталът на богатите), като в осем последователни дни на него биват представяни най-добрите филми от четирите краища на света. Провеждат се няколко филмови премиери, гала вечери на червения килим, нощни приеми, фешън представяния и яхт партита. Тази година за първи път филм на български ученик, филмът Облаците летят на запад, достига до официалната селекция на фестивала.

На възраст от една 18 години съм и съм работил съм над филма Облаците летят на запад на възраст от 16 и 17 години. Въпреки това филмът успя не само да се пребори до финалната селекция на фестивала, но и вместо само в студентската беше включен директно в официалната късометражна програма, като така бе поставен рамо до рамо с филми, създадени от професионалисти в индустрията. Благодаря за възможността! ;-)

Отидете, гледайте и бъдете впечатлени – неделя, 25 април 2010, от 15:30 в Edwards Island Cinemas – Screen 7 (999 Newport Center Dr, Newport Beach, California 92660).

60 минути огнено шоу и степ танци, 60 минути напористи пориви на вятъра, въпреки който успяхме да запалим над 300 свещички, изписващи цифрата 60.

Разгледайте снимките отдолу от Часът на Земята в Бургас 2010 ;-)

"Облаците летят на запад" в каталога на Европейския независим филмов фестивал и пасовете на Джулия и Люси

Двете премиери се състояха в Париж и Торонто, или по-конкретно – като част от ÉCU Европейския независим филмов фестивал в Париж и University of Toronto Film Festival в Торонто.

На премиерата в Париж като представители на Облаците летят на запад присъстваха Julia Qusnel и Lucie Peuset. Ако случайно все още не сте гледали филма (или все пак сте пропуснали финалните надписи) Джулия и Люси са двете момичета, които участват в сцената на нощния Франкфурт ;-). Когато след прожекцията най-накрая успяхме да се свържем, и двете щастливо отбелязаха – малката зала беше препълнена!

Предавайки техните думи и присъединявайки се към тях, бихме искали заедно да благодарим на всички, които устремено се запътихте към залите; всички, които случайно сте наминавали през Латинския квартал в Париж и сте се отбили в Théâtre Le Triomphe; както и на всички, които по някоя друга случайност сте били в центъра на Торонто и сте отскочили да гледате филма „Облаците летят на запад“ в кино залата на Университета в Торонто ;-)

Кои са двата фестивала, на които беше представен филма?
Както с не малко гордост казват организаторите на събитието, The University of Toronto Film Festival е фестивал, който празнува многообразието и креативността на младежите в Канада и по света. Или извън лъскавата опаковка – 8мото издание на U of T е един проект на основния, най-голям, университет в Торонто, който цели да покаже филми от утвърдени и пробиващи таланти, като основния фокус все пак остават студентските филми.

Европейския независим филмов фестивал (ÉCU European Independent Film Festival), който бе открит в петък вечерта и ще бъде тържествено закрит на гала вечеря след броени часове, от друга страна е далеч по-лъскаво и значимо събитие. Той е смело определян от не малко френски и европейски медии като най-важното събитие за европейското независимо кино. Накратко през 2010 ÉCU представляваше три дни със 66 филма от 27 държави в две кина в центъра на френската столица. Тази година, въпреки принципно строго европейската насоченост на фестивала, ÉCU отвори част от своите категории и за филма, идващи от останалите континенти. Категорията за студентски филми, където беше селектиран „Облаците летят на запад“ и в която „Облаците летят на запад“ успя да се прибори до номинация за Най-добър студентски филм бе точно една от тези международните секции .

Във връзка с ÉCU, Джеф Грос (Jeff Gross), един от сценаристите на два филма на Роман Полански, казва : „Героично постижение е да се основе и да съществува този фестивал, когато във Франция, и въобще в цяла Европа, няма независим дух – всеки чака пари от някого.“

Часът на Земята е най-голямата глобална екоинициатива. Тя води своето начало от мегаполиса Сидни и за едва три години пораства от 2,2 милиона участници през 2007 до над половин милиард души от 4000 града в 88 държави през 2009!

Точно преди една година група младежи, загрижени за бъдещето на нашата планета, се обединихме в името на добра кауза. От Интеракт клуб Бургас Приморие решихме да организираме в родния ни град обществена проява, която се случва в някои от най-големите световни метрополиси – загасяне на осветлението в домове и офиси за един час в знак на протест срещу бездействието относно глобалните климатични промени.

„Въоръжени” с хиляди флайъри и с огромни усмивки, излязохме на улиците, за да присъединим към каузата гражданите на Бургас. Обиколихме десетки търговски обекти и ресторанти, срещнахме се с представители на Община Бургас и направихме всичко възможно да популяризираме идеята. На места бяхме отпратени, но на много други хората „прегърнаха” възможността да бъдат част от глобалната инициатива на WWF Часът на Земята.

В 20.30ч на 28 март 2009 година ние успяхме! Бургас потъна в тъмнина за един час. Както редица обществени сгради, така и хиляди домакинства изключиха светлините в знак на протест срещу безвъзвратното замърсяване на нашия дом – планетата Земя.

Този протест продължава и тази година! Нека докажем, че наистина се интересуваме от бъдещето на планетата. Нека натиснем ключа за осветлението заедно и тази година.

Присъедини се и ти! Часът и мястото на събитието са 27 март, между 20.30 и 21.30 часа в твоя дом!

Вижте тук Официлна страница на Часът на Земята в Бургас 2010

Хейй най-накрая… Официалният трелър на  ‘Облаците летят на запад’ е вече онлайн. Погледнете го отблизо и коментирайте какво мислите :)

Идва пролет, предстои толкова вълнуваща пролет, а всичко се случва толкова бързо…

Всичко започна едва седмица след официалното завършване на филма ми Облаците летят на запад през декември месец миналата година, когато  от Великобритания, Заливът Суонзи, долетя новината, че филмът е избран като част от официалната селекция на фестивала. Месец и половина по-късно програмният директор обявя и листа с номинации, в който Облаците летят на запад получи номинация за Най-добър студенски филм.

Вече е потвърдена новината, че европейската премиера на филма ще се състои във втората седмица на месец март (12-14ти март) в Париж. Прожекцията във френската столица се явява първото официално събитие за Стария континент, като самото излъчване ще се състои в Латинския квартал (Quartier latin) в рамките на Европейския независим филмов фестивал.

<Следете тук кога и къде може да гледате Облаците летят на запад>

И всичко това продължава с информация от другата страна на земното кълбо – Сиатъл, САЩ – NFFTY National Film Festival for Talanted Youth. Или както самото име на фестивала подвежда NFFTY (чете се ‘нифти’) далеч не е просто Национален филмов фестивал за талантливи младежи, защото фестивалът отдавана е надскочил физическите граници на САЩ и в момента е най-големият и най-влиятелен филмови фестивали за младежи, който се провежда в света, а в таз годишното му издание Облаците летят на запад е вече избран като част от официалната му програма.

През редица местни пред-премиерни представяния в Бургас, от Канада до Швеция -  от филмов фестивал, организиран от университета в Торонто, до фестивал, организиран със съдействието на шведския филмов институт в Малмьо, Облаците летят на запад (или с междунардното му заглавие Clouds Fly West) е на път да се завърти пред многобройна аудитория, разпростираща се до четирите краища на света.

Stay up-to-date докато през следващите седмици постъпва още, и още информация!

И сега към съществената част. Наистина съм развълнувам да обявя, че филмът ми Облаците летят на запад най-накрая е завършен и готов за гледане (yeah)

Филмът е с продължение малко над 20 минути, по време на които се развиват няколко сюжетни нишки, които в крайна сметка водят до най-малко очаквана развръзка. ;-) Засегнати са глобални теми като урбанизация, нарастващото световно население и миграцията, породена от локални конфликти. Филмът е базиран на истинска история за човек в напълно непознат град, без приятел, с който да говори, с без друг начин да изкарва прехраната си освен да свири на акордеон…

В момента разработвам трейлър и уеб страницата за филма 8) Ще ви държа в течение ;-)

Продължавам работата по следващия ми филм. Остават няколко месеца до завършването. Филмът разказва историята на човек, изправена пред стихията на европейската глобализация от най-метрополизираната част на Стария континент.. и може би най-невероятното е как привидните най-обикновени секудни еволюират и постепенно разкриват неочаквани нюанси на безцветния пейзаж… ..или просто една истинска най-малко очаквана среща.

„- Един чизбургер, моля. – поръчах храна от McDonald’s за първи път от близо година може би.
- Ще желаете ли кола, или.. имаме в момента на промоция меню с…
- Не благодаря, само чизбургера.
- 1, 80 лв
- Извинявайте, може ли да Ви попитам дали тази вечер ще се присъедините към Часът на Земята като загасите декоративното осветление и рекламните табели отвън?
- Оу, ами тази вечер ли беше… трябва да… един момента да попитам.. – извика някакво име. След малко иззад щандовете, по които се спускат готовите сандвичи долетя отново гласът на същия служител, приглушен от звука на цвърчащите картофки от близия фритюрник – Къде е? А.. Шефе, едно момче пита дали ще гасим тази вечер за…, заради Денят.. ъм Часът на Земята? Не знам какво.. ние вътре не можем.. може би.. (waiting) (waiting) – Да господине, разбира се, че ще се присъединим към часът и ще загасим рекламните….“
…
Искрящите жълти светлини на McDonald’s така и не бяха дори намалени тази вечер, а McDonald’s е една от корпорациите, които широко пропагандираха своята подкрепа за Часът на земята още при първата проява през 2007 година.

Няколко седмици разпространявахме идеята за проекта Earth Hour и за съжаление се сблъскахме с хора, които явно изразяваха нежелание да предприемат един символичен жест. Не мога да се съглася, че няма смисъл и ми се струва, че тази реакция отразява по-скоро пристрастеността и безсилието да се откаже човек, дори за броени минути, от удобствата на нашето столетие.

Въпреки това си мисля, че голяма част от обществеността е вече достатъчно отворена към подобни инициативи и с радост, че нещо се случи хиляди бургазлии обещаваха да загасят своите светлини за един час…

Щастлив съм, че инициирах и участвах в организирането на този проект, така че една световна идея да се случи и в Бургас и мога единствено да се надявам, че има смисъл от всички усилия, които положихме. Надявам се, че всеки един, който все пак е дочул за проекта се е замислил поне за няколко секунди дали не е време да започнем да пристъпваме към промяна.

Изразявам благодарност към хората, с които се обединихме и работихме заедно като екип, както и към всеки един, който се присъедини към Часът на Земята, независимо по какъв начин!

Благодарим ви!

В България някак обществената дейност остава на една страна. Но запитах се с какво сме по-различни от австралийците, които са подели инициативата преди две години и защо не тръгнем и ние заедно с тях в борба да бъде чут зовът за борба срещу глобалните климатични промени.

Изключително щастлив съм, че в Интеракт клуб Бургас Приморие успяхме инстинктивно да се обединим за каузата и получихме подкрепата на Ротари Бургас Приморие и Община Бургас.

Това е един от тези моменти, когато можем да покажем, че нашето обществото е будно, защото не вярвам, че сме „заспала“ нация.

Нека загасим осветлението в нашите домове за един час, защото ако не друго, то поне в Часът на Земята има някаква красота – в начина по който по цялото Земно кълбо, на седем континета, един след друг изгасват градове в продължение на 24 часа.

Официална страница за Часът на Земята в Бургас